Политическата върхушка вкара решението на конфликтите на интереси в задънена улица
Едно от действащите лица във филма „Едно време в Мексико”, агент на ЦРУ под прикритие, описва така своята работа: „Аз организирам преврати и революции. Нещо като гигантски клизми. А тази страна наистина има нужда от основно прочистване.”
Филмовият герой няма предвид България, но все по-ясно става, че и нашата страна има нужда от „основно прочистване”, макар и не в такава драстична форма. Държавното управление е така „задънено”, че произвежда глупост след глупост. В стремежа да уверят Брюксел, че не бездействат, политиците трескаво прилагат решения, които отдавна са отхвърлени не само като модел, а и като посока на движение. Буквално на всяко свое заседание Министерският съвет блесва с подобно „политическо творчество”.
По метода на изключването
Типичен пример е гениалното ново предложение за модела на управление на придобилия популярност като гнездо на политическа корупция пътен фонд. След като призна, че досегашният модел на управление е „компрометиран” (нещо, което доскоро премиерът категорично отричаше), Меглена Плугчиева ни зашемети с обяснението за начина, по който бил избран новият вариант - по метода на... изключването (?!). Фондът бе трансформиран в агенция към Министерския съвет (практика без прецедент в ЕС), а това, кой знае защо, се аргументира с „европейския” принцип за разделяне на органа, който разработва и контролира политиката от изпълнителната структура, която я реализира. Така се стигна до новаторската схема – Министерският съвет командва, двете министерства – на транспорта и на регионалното развитие - правят политиката (като уреждат взаимоотношенията си със споразумения), а новата агенция осигурява изпълнението.
Такова нещо по цивилизования свят няма и то поради една проста причина – то няма да работи и не би могло да работи - факт, който неизбежно ще бъде констатиран след известно време от същата тази Европейска комисия, заради която е целият спектакъл. И пак ще стигнем до справедливата констатация на другата Меглена (Кунева) - „няма разговор вътре в обществото, а властите обръщат внимание на проблемите, само когато им се обърне внимание от чужбина”.
Или, да вземем друг христоматиен пример - конфликтите на интереси в държавното управление. Темата се превърна в моден шлагер на българския публичен живот, изговори се и се изписа много, може би доста повече, отколкото бе необходимо. „Мъдри мисли”, изречени от най-високопоставени люде, допълниха типичния нашенски микс от некомпетентност и нахалство. Планината на тройната коалиция се напъна и роди мишка. След като в продължение на месеци в разгара на най-големия скандал около пътния фонд управляващите бавеха топката, лавината от евросанкции ги принуди да се разбързат. Само за три (!) дни след спа-седянката в Катарино бе разработен и внесен в Министерския съвет проектозакон за конфликтите на интереси. Както можеше да се очаква, мишлето се оказа недоносче и с тежки родилни малформации. Бившият председател на Народното събрание и настоящ депутат от НДСВ Огнян Герджиков, който при гласуването се въздържа, дори заяви, че е „несериозно такъв законопроект да бъде написан само за три дни” и че ако наистина е така, „фактът е позорен”.
Дори послушното парламентарно мнозинство не можа да преглътне творението на правителствения законотворчески гений. При разглеждането на проекта в парламентарните комисии редица депутати от различни политически сили го определиха като „слаб” и набързо скалъпен с цел не да решава проблемите, а да имитира пред Брюксел политическа воля за справяне с корупцията по върховете на властта. Стана известно, че и Консултативният съвет по законодателството към Народното събрание имал „силно критично становище” към законопроекта.
Дискусиите в комисиите на парламента обаче откроиха по-сериозен проблем – българският политически елит не просто е на път да изработи калпаво колело, той е решил
на всяка цена да изобрети квадратно колело
Причината - проблематиката на конфликтите на интереси е непозната и недостатъчно разбрана (или користно интерпретирана), няма достатъчно и правилно осмислена информация относно водещия опит в Европа и света. Един от малкото аргументи в полза на правителствения законопроект бе, че той бил почти дословно преписан от аналогични закони в Литва и Латвия. Като оставим настрана практическите и етическите рискове от такова законотворческо плагиатство, странно е защо за обект на имитиране е взета практика на страни, които, меко казано, не се смятат за еталон в областта на управлението на конфликтите на интереси.
Непознаването на световната теория и практика на моменти достига фрапиращи размери, чиито последици, уви, не остават в сферата на любознателността. Христоматиен пример за нецелесъобразно харчене на публични средства е възложената от Министерството на държавната администрация и административната реформа обществена поръчка за разработване на „система от индикатори за измерване на конфликти на интереси” на стойност над половин милион лева. В случая сме изправени пред ситуация, в която невежеството на взелите решението е най-безобидното обяснение. Защо?
Първо, конфликтите на интереси не се „измерват”, а констатират и диагностицират. Това го знае всеки студент по публична администрация. Конфликтът на интереси или го има (в т.ч. като потенциал), или го няма.
Второ, в света има наложила се терминология – разработени са и се прилагат различни системи за управление на конфликтите на интереси в администрацията. Никой вече не плаща за разработване просто на индикатори, защото не е достатъчно да констатираш, трябва да знаеш как и да можеш да третираш явлението по подходящ начин. Разбира се, възможно е тази задача да е предвидена за следваща обществена поръчка, но това е все едно Министерството на транспорта да се раздели на Министерство на отиването и Министерство на връщането.
Трето, което е най-фрапиращо – Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) е разработила цялостен пакет от политики и инструменти за управление на конфликтите на интереси, който е напълно достъпен и безплатен. Всички развити страни са разработили своите механизми за третиране на конфликтите на интереси на базата на този базисен инструментаруим. Единственото, което е необходимо, е известно адаптиране на системата към българските институционални и нормативни условия, но това е задача, която съвсем спокойно може да бъде свършена от компетентните специализирани звена и експерти на Министерството на администрацията. Вместо това, чрез обществена поръчка се дават половин милион лева на някаква частна фирма (не е известно какъв опит има тя в сферата на публичното управление и администрацията), за да „разработи” нещо, което или ще е прекопирано от „колелото” на ОИСР, или, още по-лошо – ще е изобретяване на поредното квадратно колело.
Нашите законотворци-преписвачи са гледали, ама недогледали и още нещо. Предлагайки всяко лице, заемащо висока публична позиция, да може да се обръща за консултация към Омбудсмана, те всъщност побългаряват институцията на т. нар. „конфиденциален съветник”, съществуваща в някои страни. Там, обаче, тази фигура е длъжностно лице в институцията (например, министерството), с което всеки служител може да се посъветва при съмнение за конфликт на интереси, и то със законово гарантирана дискретност. Никой не би могъл да обясни как институцията на Омбудсмана ще акумулира капацитет, за да анализира и предлага съвети по специфичните за стотиците български институции конфликти на интереси.
Предложеният от правителството законопроект е старомоден и по още една причина – той е издържан изцяло в един репресивен дух, който предпоставя злонамереност при явлението конфликт на интереси. Това е много
неправилно и безнадеждно остаряло разбиране
на конфликта на интереси. Целта на съвременните системи за управление на тези конфликти е преди всичко превенция – предприемане на мерки с цел да се избегне негативното развитие.
Няма съмнение, че най-голям интензитет на конфликти на интереси има в изпълнителната власт, поради което във всички напреднали страни на тази управленска сфера се отделя особено внимание. Именно тук обаче се натъкваме на най-големия проблем у нас – липсва политическа воля за признаване на нарушенията и отстраняването им, което поражда дълбоки съмнения относно истинските намерения за внасянето на законопроекта.
И досега партиите и лидерите от управляващото мнозинство имаха достатъчно възможности да докажат на практика загрижеността си за ограничаване на конфликтите на интереси. Не друг, а министър-председателят Станишев нарече скандала с конфликта на интереси в пътния фонд „неясна морална материя” и отказа да вземе практическо отношение, въпреки че Етичният кодекс на лицата, заемащи висши длъжности в изпълнителната власт му дава правото (и дори го задължава) да предприеме мерки в подобна ситуация (например, да поиска оставката на провинилия се индивид). Като капак на всичко, героят на първия голям публичен скандал за конфликт на интереси – Николай Цонев (в качеството му на шеф на Изпълнителна агенция „Социални дейности” към МО) – бе избран за министър на отбраната.
Или, както заяви председателят на правната комисия на парламента Янаки Стоилов: „целта не е само да отчитаме мероприятия, а да приемаме добри закони”. Той всъщност констатира един стар навик на българските правителства – когато „не могат или не искат да променят действителността, да прехвърлят проблемите към законодателя”.
Станишев, Плугчиева и компания въобще не си дават сметка колко ужасни сигнали излъчваме на фона на общоприетите европейски норми на поведение. Министърка в една прибалтийска държава бе уволнена от премиера, защото си бе позволила да изхарчи 1200 евро служебни пари за 50-ия си рожден ден. Въпреки че веднага възстанови парите и се извини публично, общественото мнение застави министър-председателят да я отстрани. А у нас имаше един министър, при това пряко отговорен за золумите в пътния фонд, направи компетентно изказване, че не ставало дума за „катастрофична” злоупотреба. Президентът, на свой ред, публично декларира, че министърът, замесен във връзки с престъпни босове, „има волята и качествата да проведе реформите в МВР”.
Остава министърът на културата да ни уведоми, че Квазимодо е образец на физическа красота.
Автор: Александър Маринов
Прочетена: 118
